Уважаеми родители,



    Струва ми се, че трябва по-малко да се намесваме в работите на детето. Оградете го от тези опасности, към които нямаме биологична защита (електричество, остри предмети и т.н.) и му дайте възможност да придобива собствен опит.
    Сред гениите е голям броя на такива, които родителите са оставили на мира и у тях се е появила възможност за свободно развитие. Може би нямаше да го има гениалния поет Пушкин ако вниманието на неговите родители не е било отдадено на другите деца (по-голямата сестра е била любимка на баща му, по-малкия брат бил любимец на майка му). „Ако искаш да направиш благодеяние на човек – остави го на мира. Но именно тази част от добродетелта ни се удава по-трудно от всичко,” – е писал Ницше.
    А сега, ще се опитам да погледна на целия възпитателен процес с очите на детето. Разбира се, аз фантазирам, но, струва ми се, тук има рационално зърно.
   „Когато аз съм още в люлката, а и после, през първата година от живота ми, родителите са великани, а аз – малка буболечка. Аз напълно завися от родителите си. Те за мен са добри вълшебници. И изведнъж аз чувам упреци, викове, които се отнасят до мен. Аз още не разбирам думите, но емоциите са ми вече понятни. Аз съм лош, вие сте добри. Но когато нямам и една година, нима мога да направя нещо неправилно? Да, намокрих пелените, но нима това е неправилно? А какво ще ми заповядате да правя? Да задържам урината? По-добре, вместо да викате, навреме ме слагайте на гърнето. Вие ме пляскате, а после изведнъж ме гушкате.
    Когато съм на две-три години, вие през цялото време нещо искате от мен. Аз се обличам бавно и вие отново викате. Но аз не мога да се обличам бързо, при мен още са недостатъчно развити съответните центрове в мозъка, „отговарящи” за точните движения. Трябвало е по-добре да учиш в училище, майче! А то нали ти мислеше, че ако няма да ставаш лекар и анатомията не е нужно да знаеш.
    Аз започвам да плача, а вие ме успокоявате. Когато се смея, вие също се радвате. Аз като че ли нищо особено не съм направил, а вие ту ми се карате, ту ме хвалите. Общо взето, аз нищо не мога да разбера. Да, вие се грижите за мен. Но не мислете, че детството е щастливото време от живота. Та аз съм в робство при вас. Такъв, какъвто съм, не съм ви нужен. И вие ме карате да правя не това, което искам, а това, което ви е нужно на вас. И аз се старая да се приспособя към вас, отдалечавайки се от своята природа. Става ми трудно да живея. (Вече след това, като стана възрастен, ще разбера, че е по-леко да се живее в съответствие със своята природа.)  Но въпреки това аз получавам твърде много добро от вас. И моят първи извод е: „АЗ – „ , ВИЕ +” Аз се старая да стана като вас. Аз още не зная, че и вие в своето време сте били осакатени от своите родители и не съзнавате сега, че ме мъчите.
    Аз ви обичам и не мога да живея без вашата любов, но, когато се държа добре, вие изобщо не ми обръщате внимание.  Тогава аз започвам да боледувам и палувам и вие отново ставате внимателни към мен. Ето защо до 14-тата си година аз често боледувам от простуда или нарушавам правилата на поведение. След това вече, аз ще намеря любов на друго място. Но болестта може да се превърне в хронична, а дребното хулиганство да прерастне в престъпно поведение. Скъпи мои родители! Знаете ли, че преживяванията, които дава любовта, могат да се изпитат с помощта на приема на алкохол и наркотици? Знаете ли, че децата, лишени от любов, често стават алкохолици и наркомани?
    Налага се практическия извод: Когато аз боледувам, то трябва да получавам само лечение и грижи. На малките лудории по-добре не реагирайте, а по възможност се старайте да взимате участие в моите игри. Но, разбира се, всичко това аз ще разбера по-късно, а сега аз разбирам само, че щом като няма „милвания”, то нека това да бъдат и „ритници”.*   Помнете, мамо и татко, всеки ден вие ми пишете „сценарий”, който аз след това няма да мога да променя без чужда помощ. Именно днес у мен се формира отношението към хората. Отначало мисля, че аз съм лош, а вие сте добри. От това настроението ми е потиснато. Аз се старая да се държа по-добре, да се обличам по-бързо, да ям по-акуратно, но не ми се получава и вие ми се карате и биете. Разбира се, всичко това аз ще забравя, но емоционалната памет ще остане.
    Най-накрая, кръгът на моето общуване се разширява. Аз отивам на училище и много се надявам, че там ще ме разберат по-добре отколкото вие. Но учителите ме заставят да решавам задачи не просто правилно, а именно по начина, който те смятат за правилен.
    Аз се покорявам или пък ставам бунтар. Не ми вярвате? Постойте на който и да е урок. Та там се провежда играта „гъска”.
    Учителката: Деца, кажете каква полза носи гъската?
    Вася: Месо.
    Учителката: Да, разбира се, но все пак, каква полза носи гъската?
    Петя: Мас.
    Учителката: Да, това е така. Но излиза, че никой от вас не знае, каква полза носи гъската? Разбира се, пух!
    Е, как трябва да реагирам на това?
    А как ме обиждате само: аз съм готованко, ръцете ми са тикнати в...., нищо не мога да съобразя и т.н.  Но ако вие макар рядко сте чели съвременни книги по психология, ще ви е известно правилото на проекцията: „Послушай какво говори човек за другия. Така той дава характеристика на самия себе си.”
    Аз, както и всички деца, съм много проницателен. Спомнете си приказката на Андерсен „Новите дрехи на царя”. Ерик Бърн веднъж отбелязъл, че би било прекрасно, ако професорът по психология съхрани поне 30% от тази проницателност, която е имал на пет години.
    Скъпи мои родители! Намеренията ви са добри, но, като е известно, с тях е застлан и пътя към ада. Разбира се, вие искате аз да израстна като добър човек. Но, освен искането, е нужно и да се знае това-онова. Например: забраната ще доведе до това, че именно това аз ще правя. Вие ме принуждавате да чета, аз се противя, а вие опитайте да ми забраните!
    Вие казвате, че аз съм непослушен? Да, аз съм много послушен! Аз така се нуждая от вас, че съм готов да изпълня всички ваши искания. Но знаете ли вие, какво искате от мен? Знаете ли, че в инструкциите трябва да има не отрицания, а точни указания какво трябва да се прави. И изобщо, по-добре се доверете на моя здрав разум и по-малко ме дърпайте.
    Ето, вие ме принуждавате да се храня по режим. Давайте ми да ям тогава, когато ми се иска, а не устройвате мъчение за мен и за вас. Дайте ми свобода. В края на краищата ще се изработи режим на хранене, който да съответства на моята природа.
    Моля ви, не забранявайте, а ме приучете да ползвам кибрит, нож, газови или електрически уреди. Иначе в бъдеще аз ще изпитам големи неудобства. Когато казвате:”Още ти е рано да пиеш”, - това означава: ще дойде време и ти трябва да пиеш. Към 16-18-та си година аз точно ще изпълня тази ваша инструкция. Когато казвате, че още ми е рано да излизам с момичета, аз ви слушам. Но, първо, щом ми се иска, значи вече не е рано, а второ, къде да дяна нарастващото ми полово влечение, което не знае за вашите правила? И ето, в най-добрия случай, аз ще започна да се занимавам с онанизъм, в най-лошия – могат да се развият полови извращения.
    А на какво ме учат приказките? Да вземем например приказката за Дядо Коледа. Та нали, каквото и да направя, под елхата ще има подарък. В резултат се формира чувството за безнаказаност, убеждението, че все едно, ще дойде Дядо Коледа и... Така аз започвам да живея не с реалността, а с илюзии и надежди.
А вашата прекомерна грижа? Тя е по-лоша от преследване. Под влияние на преследването у мен ще се натрупва, макар и отрицателен, но все пак опит. Вашата грижа ще ме погуби....Може би в процеса на живота аз ще се науча на това-онова, но, както смятат психолозите, съдбата ми все едно ще е провалена.”

    * Психологът Курт Левин е провеждал експерименти с мишки. Едните е милвал, другите боцкал, а третите оставял без внимание. Та ето тези, които милвал, израстнали здрави; които боцкал, също били здрави, но зли, а които били оставени без внимание, боледували.

Откъсът е взет от книгата”Ако искаш да бъдеш щастлив” на известния руски психиатър и психотерапевт Михаил Литвак.