Да се научим да казваме „НЕ”

   Забелязали сте, навярно, че за някои хора е много трудно да казват „не”. Може би и вие срещате затруднения с отказите. „Не” поражда  чувство на вина и от страх отказът да не разруши добрите отношения с молителя, хората са склонни да пренебрегват собствените си нужди и собствения си интерес дори, като се нагърбват с неща, които понякога дори не са в състояние да изпълнят.
Умението да се казва „не” е много важен социален навик, който ни помага да изразходваме своята жизнена енергия по-икономично.

     Трудната думичка „НЕ”

    „Има хора, на които все трябва да им помагаш и на които, незнайно защо, не можеш да им откажеш.”- сподели преди време една приятелка. Не и отговорих, а я оставих да си „излее” болката.
„Имам една позната – М. Звънне ли ми по никое време – значи ще иска нещо: дали ще е съдействие да намеря работа на сина й, дали й трябва превоз за някъде, дали има нужда от заем...все нещо гори и все трябва да я изваждам от затруднение. И се започва едно „ох” и „ах”, „все на мене ли се случва”, „само в теб ми е спасението” и т.н. Понякога се налага да впрягам и домашните. А те ми се сърдят. И аз се разтичвам, задействам контактите си, намираме, например, работа на чедото. После се оказва, че „ама то голямо обикаляне, бе, за някакви си 10-15 лв. на ден”. А уж въпросът беше на живот и смърт – „мизерстваме, нямаме пари и за билетче за автобус”. Заричам се аз повече да не помагам, докато по някое време вечер пак звънне телефона: „А бе имаме една молба (този път са от бившата ми фирма, за  която работих преди 5 години), ще се открива един форум и трябва да се занесат едни неща.” Не се усещам как от устата ми се изплъзва „няма проблем”. После се оказва, че „тези неща” са 6 големи кашона, които са пълни с книги, и тези ужасно тежки кашони трябва да се вземат от автогарата, т.е. автобусът да се изчака да пристигне... Иде ми да се ударя през устата! Чувствам се използвана, излъгана. Усещам как в мен се надига напрежение и агресия: „Защо такива хора вечно се ползват от добрината ми”.

    Думите й ме накараха да се замисля над  въпроса:

    Кои са основните причини хората да не могат да кажат твърдо „НЕ”?

    Занижената самооценка и неувереност в себе си. Хората казват „да”, когато би следвало да кажат „не”, защото се боят да не обидят събеседника с отказа си. За неуверените, „не” е голяма опасност, защото то означава, че контактът може да бъде прекъснат. Такива хора много рядко молят нещо за себе си и затова е налице известна несправедливост – отстрани изглежда, че ги експлоатират.
    За да се научат да отказват, когато това се налага, и да не поемат излишни ангажименти, трябва да почувстват своята вътрешна ценност и цялостност.
        
    Заучен стереотип на поведение. Много често хората, на които им е трудно да кажат „не”, са били възпитани от родители, които също не са умеели да отказват. В този случаи със самооценката им всичко е наред – просто това поведение за тях е обичайно.
    За да се научат да отказват, те трябва да разберат, че има и алтернативен начин на поведение и да закрепят новите си умения с многократни повторения.

     Страх от отхвърляне.  По същината си той е много близък със занижената самооценка. „Ако не се съглася, той ще се отнася зле към мен; ако не се съглася, ще сметнат, че не съм всеотдаен работник”. В такива случаи човек се съгласява на нещо, което е в разрез с неговия интерес, само за да запази отношенията си с някого.
    В този случай, за да се научим да казваме „не” , трябва да разберем, че човек, който винаги откликва на всяка молба, по-вероятно е да загуби уважението на хората, вместо да го спечели.

     В търсене на изгубеното „НЕ”
   
    Всички ние сме се сблъсквали с категоричното „не” на малкото дете: не искам да обуя сините чорапки – искам жълтите; не искам да ям грах – не ми харесва; няма да му дам количката си – искам аз да си играя с нея; не искам да ...Не помагат уговорки, заплахи. Да, да, познахте! Златният век на думата „НЕ”. Кризата на тригодишните. Тяхното „не” ни изкарва извън релсите. Яростно и пламенно отстояване на своята позиция – какъв ужас...а всъщност - колко тъжно! Къде по пътя на своето порастване загубихме своята увереност да отстояваме това, което харесваме, което искаме, а не това, което се очаква от нас или, по-лошо, което сме длъжни (длъжни пред кого и защо?).
     Колкото пораства детето, толкова по-рядко може да се чуе от устата му категоричното „НЕ”.
Леко и спокойно е с такова дете. Послушно, не възразява, не се бунтува. Прелест! Особено често това се наблюдава в семейства, където има по-твърд модел на възпитание – със строги правила, ограничения, наказания. Без да съзнават, родителите „пречупват” волята на детето, потискат неговата инициативност. Детето израства със занижена самооценка, привиква, че някой друг знае по-добре, или казано по друг начин – че неговите желания почти не се зачитат, значи са без значение. Такова поведение детето пренася и в живота като възрастен, изключително зависим от мнението на другите, изпълнител на чуждите желания, позволяващ на другите да решават вместо него.
    Ако вие страдате от неумението да отказвате на другите, спомнете си стила на възпитание във вашето семейство и ще разберете, защо е така. Но не всичко е загубено. Никога не е късно да придобиете навика да се съобразявате със собствените си желания и да придобиете ценното умение да казвате „НЕ”.

    Така ценното „НЕ”

    Опитайте се да си отговорите на въпроса, лесно ли им е на хората, които не могат да отказват.
    Такива хора дават пари назаем и после дълго не могат да си ги върнат, като даже се чувстват неловко, когато трябва да напомнят за тях.
    Такива хора ще дадат някакъв инструмент назаем, а после или ще си го получат повреден или изобщо няма да си го получат.
    Такива хора ще услужат на приятелката си „за една вечер” вечерната си рокля, а после не знаят как да я подсетят да им я върне.
    Такива хора постоянно помагат в нещо на близки, приятели, познати, лишавайки семейството си от присъствието си, крадейки от собственото си време за почивка.
    Такива хора, без да усетят, се нагърбват с повече, отколкото могат да свършат и после губят доверие ако не изпълнят обещаното.
    Околните престават да ви разбират: „Но ти обеща да го направиш”, а и вие преставате да разбирате сам себе си:”Защо се съгласих?!”.
    Вашето дете попива вашето поведение – децата усвояват социалните навици преди всичко от своите родители, и е твърде голяма вероятността след време да среща същите трудности като вас.

    Алтруизъм ли е това?

    Истинския алтруизъм се характеризира с това, че човек прави нещо за другите, без да се интересува от собствената си изгода, но осъзнава това си поведение като нравствен избор, изпитвайки при това радост. Псевдоалтруизмът на пръв поглед само изглежда като истински, но човек съзнава, че това не е негов собствен избор, а просто не е могъл да откаже. Вследствие на такова поведение, вътре в него се натрупават гняв, агресия, обида и по съвсем незначителен повод той избухва (от незначителен скандал, до бурни сълзи с обвинения). А когато тази агресия се потиска, може да се стигне до същите последици, както при всеки друг хроничен  стрес: повишено кръвно налягане, главоболие, язва и др.


    Да се научим да казваме „НЕ”: техника на ефективния отказ

      
    Стъпка І: изслушайте внимателно молбата. Дайте на събеседника си да се изкаже. Ако е нужно поискайте някои уточнения. Ако разговаряте лично, гледайте го в очите.

    Стъпка ІІ: кратко резюме. Накратко и без емоции повторете молбата и попитайте дали правилно сте разбрали.

    Стъпка ІІІ: отказ. Твърдо, но спокойно откажете, използвайки думата „НЕ”. Непременно използвайте местоименията „аз” и „на мене”. Накратко аргументирайте своя отказ. Хората, които не са съвсем сигурни в правилността на отказа си, започват надълго и нашироко да разказват за плановете си, мислейки си, че това ще накара събеседника да разбере, че молбата не е своевременна. Те толкова се увличат, че забравят най-главното – да произнесат „не”, мислейки, че и така това е ясно. Да...ама не. А и твърде дългата аргументация се оценява от отсрещната страна като оправдание или като опит да се измисли повод за отказа. Затова аргументацията трябва да бъде кратка и ясна: „Съжалявам, но трябва да ти откажа. Твърде претрупана съм с работа и имам твърде малко време да съм с децата. Не искам да го губя и него.”; „Не бих могъл да ти помогна. Планирали сме тази вечер да ходим с жена ми на кино и не искам да я подвеждам.”; „Не мога да ти дам роклята. Тя ми е любима и я чувствам като част от моето „аз”.
   
    Стъпка ІV: очаквайте провокации и запазете спокойствие и мълчание.  Събеседникът ви ще се опита да ви уговори, използвайки и други аргументи и въздействайки на емоциите ви. Можете да чуете както ласкателства, така и нападки. Особено трудно е ако молбата идва от най-близките ви: майка, баща, на които се чувствате задължен. „Това ли съм заслужила – след като толкова съм направила за теб.” „Така ли ми се отплащаш за грижите.”; „Само в теб ми е надеждата!”. Не забравяйте: запасете се с търпение и спокойствие.

     Стъпка V: повторение на отказа.  Покажете, че сте чули всичко но... и повторете отказа от стъпка ІІ. Имайте търпение – може да ви се наложи да преминете повече от един път през всички стъпки от ІІ до V.

     Стъпка VІ: завършете позитивно.  Обсъдете възможността за разрешаване на ситуацията по друг начин. Обсъдете и варианти за изпълнение на молбата или част от нея вбъдеще (особено що се отнася до близки хора) : „Тази събота не мога, но ако искаш другата седмица, в петък след обяд, съм свободен.”

        
    Технологията на ефективния отказ е приложима както при деца, така и при възрастни. Трябва да тренирате и много внимателно да следите на коя стъпка се намирате. Отначало ще е трудно, вярно. Понякога има ситуации, когато „не” ще се смени с „да”. Ако аргументите, изтъкнати впоследствие от събеседника, са достатъчно силни – не се страхувайте да промените позицията си и се обосновете защо го правите. Най-главното в случая е, вашето „не” и вашето „да” да са плод на вашето собствено решение.